Глава XV

 

Необходимостта от активна съпротива

 

        Предавайки се на милостта на победителя през ноември 1918 г. Германия пое по пътя на политика, която според обикновеното човешко разбиране неизбежно трябваше да доведе до пълно подчинение на врага. Всички исторически примери свидетелствуват, че ако даден народ без най-крайна принуда е свалил оръжието, то по-нататък той ще предпочете да претърпи всякакви оскърбления и изнудвания, вместо отново да повери съдбата си на оръжието.

        По човечеството това може да се разбере. Ако победителят е умен, той ще съумее да предяви изискванията си към победения на части. Победителят правилно ще пресметне, че след като има работа с народ, загубил мъжеството си - а такъв е всеки народ, доброволно покорил се на победителя - то народът заради едни или друго частично изискване няма да се реши да прибегне до силата на оръжието. А на колкото повече изнудвания победеният народ се е подчинил на части, толкова повече той ще убеждава себе си, че заради отделно ново изнудване не си струва да въстава, щом като мълчаливо е приел много по-големи нещастия.

        Гибелта на Картаген е класически пример за такава бавна смърт на цял народ, за такава гибел, за която обаче е виновен самият този народ. Този пример не може да не плаши всеки народ, който попада в аналогично положение.

        Тази мисъл по несравним начин е разработил в своята книга "Трите принципа" Клаузевиц, който завинаги я е запечатал в следните думи:

      "Позорното петно от страхливото подчинение няма да се измие някога - казва Клаузевиц - тази капка отрова ще отрови кръвта и на бъдещите поколения от даден народ, тя ще подкопае силите и ще парализира волята на редица поколения." "Друго нещо е - казва Клаузевиц - ако даден народ е загубил своята независимост и свобода след кървава, но почтена борба. Самата тази борба ще осигури тогава възраждането на дадения народ. Подвигът на борбата ще бъде сам по себе си онова зрънце, което ще даде по-късно нови богати кълнове".

        Една и безхарактерно нация, разбира се, няма да сметне за необходимо да усвоява такива уроци. Онези народи, които помнят подобни уроци, изобщо не могат толкова лошо да паднат. Само онези, които ги забравят или не искат да ги знаят, търпят пълен крах. Ето защо от защитниците на такава безводна покорност не може и да се очаква внезапно да прогледнат и да се решат да действат по друг начин. Напротив, именно тези хора винаги ще ритат срещу новото учение, дотогава, докато даденият народ окончателно привикне към робство или на повърхността се появят нови по-добри сили, които да съумеят да довършат проклетия поробител. В първия случай хората, привиквайки, престават дори да се чувстват особено зле. Умният победител често дори удостоява такива лишени от характер хора с длъжността на надзиратели на робите, с която те охотно се залавят, изпълнявайки тази длъжност спрямо собствения си народ още по-безжалостно, отколкото това би направило чуждо животно, поставено от победителя.

        Ходът на събитията от 1918 г. показва колко в Германия се е разпространила тази напразна надежда, че ако се подчиним доброволно на победителя, ще получим известна пощада. Именно тази разпространена надежда най-силно влияе върху политическите настроение и политическите действия на широките маси на нашия народ. Подчертавам това, доколкото става дума именно за широките слоеве на народа, защото главатарите се ръководят, разбира се, от други съображения. Ръководството на съдбините на нашата страна, откакто е свършила войната, се намира в ръцете на евреите, които сега дори не се стараят особено да прикрият ролята си. А щом като е така, ясно е, че имаме пред себе си съвсем съзнателно намерение да бъде погубен нашият народ, а не една или друга грешка. Ако под този ъгъл се вгледаме в ръководството на нашата външна политика, ще се убедим, че имаме пред себе си не просто мятане от една страна на друга, а съвсем обмислена, рафинирана, хладнокръвна политика, за да се върви по гайдата на световните завоевателни идеи на евреите.

        Когато в началото на XIX в. Германия претърпява страшно поражение, то седемте години от 1806 до 1813 са достатъчни, за да започне Прусия отново да се надига, показвайки огромна енергия и решимост за борба. А ето че сега след нашето поражение в световната война мина също такъв срок, и ние не само не използвахме това време, но напротив, нашата държава още повече отслабва.

        Седем години след събитията от ноември 1918 г. ние подписахме Локарнския договор!

        Ходът на нещата беше именно такъв, както показахме по-горе: подписвайки веднъж позорно примирие, ние не можахме да намерим в себе си достатъчно сили и мъжество да противостоим на все новите и нови изнудвания на противника. А противниците бяха твърде умни, за да поискат от нас прекалено много наведнъж. Те винаги дозираха изнудванията си така, че да не изглеждат прекалени, за да не се налага да се страхуват от незабавен взрив на народните страсти. И в това отношение техните мнения винаги са съвпадали с мненията на нашите ръководители. След един диктаторски договор следваше друг и всеки път ние се утешавахме с това, че тъй като сме приели вече цял куп други грабителски договори, то не си струва прекалено да се огорчаваме по повод на някое отделно изнудване и да прибягваме до съпротива. Ето ви онази "капка отрова", за която говори Клаузевиц: проявявайки първата безхарактерност, ние постепенно изпадаме и се унижаваме още повече. Преди да вземем каквото и да било ново решение, ние системно се позоваваме на бремето, което от по-рано сме взели на плещите си и с това се успокояваме. Такова наследство е истински оловен топуз на нозете на народа, поради което народът окончателно се обрича на съществуването на робската раса.

        В продължение на редица години върху главата на Германия се сипят все нови и нови заповеди за разоръжаване, за лишаване от самостоятелност, за репарации и т.н. в края на краищата в Германия се роди този дух, който в плана Дауес вижда щастие, а в Локарнския договор - успех. Само едно утешение може да се намери в това нещастие: хората можеш да ги излъжеш, но бога не можеш излъга. Всички тези дни не получиха божията благословия. Откакто народът тръгна по пътя на самоунижението, той не може да се измъкне от нуждата и грижите. Единственият ни сигурен съюзник сега е мизерията. Съдбата и в дадения случай не направи изключение: тя ни се отплати според заслугите. Ние не съумяхме да защитим своята чест и ето, съдбата ни научи сега, че без свобода и самостоятелност няма парче хляб. У нас хората се научиха да крещят, че ни е нужно парче хляб - ще дойде време да се научат да крещят и за това, че са ни необходими свобода и независимост. Нечувано тягостно беше положението на нашия народ след 1918 г. Но колкото и горчиво да беше положението по това време, "общественото мнение" най-безжалостно преследваше всеки, който се осмелеше да предсказва онова, което неизбежно настъпваше. Нашите ръководители бяха толкова жалки, колкото и самонадеяни. Тяхното самомнение не знаеше граници, особено когато ставаше дума за разграничаване на неприятните пророци. Полюбувайте се на тези сламени парламентски кукли, полюбувайте се на тези седлари и ръкавичари /тук не говоря за професиите, което в дадения случай не би имало значение/, та тези политически лилипути сериозно се катерят върху пиедестала и оттам поучават всички останали простосмъртни. Дума да няма, че такъв "държавен деятел" след няколко месеца толкова ще се орезили, че в чужбина всички ще му се смеят. Всички наоколо виждат, че този "деятел" абсолютно се е оплел и никакъв път не вижда; но това не му пречи както преди да си остава на мястото с високо вдигната глава. Колкото по не ги бива тези парламентски деятели на съвременна република, толкова по-бясно преследват те всички, които очакват нещо от тях, които констатират безплодността на "просветната" им дейност, и особено онези, които се осмеляват да предскажат, че тази дейност и по-нататък до нищо добро няма да доведе. Но когато такъв парламентски фокусник е окончателно сразен и когато не може повече да крие пълното фиаско на своята дейност, тогава той непременно ще намери хиляди причини, които трябва да извинят неуспеха му. Само едно такъв "държавен деятел" не признава никога - а именно, че главната причина за всички нещастия е той самият.

        През зимата на 1922/23 г. вече във всеки случай всички трябваше да разберат, че Франция и след сключването на мира, продължава с желязна последователност да се стреми към онези цели, които си беше поставила от самото начало и които при сключването на Версайлския мир не постигна напълно. Кой наистина ще повярва, че четири години и половина Франция понасяше най-тежки жертви, и не жалеше кръвта си, само за да поиска след това съответните репарации за причинения й ущърб. Само въпросът за Елзас-Лотарингия не би могъл да пробуди такава енергия у французите. Не, ако те воюваха с такова напрежение на силите, то беше само за това, че проблемът Елзас-Лотарингия беше за тях само част от онази голяма политическа програма, която пишат на своето знаме външните политици на Франция. В какво се състои тази голяма програма? Естествено, в това да се раздроби Германия на редица малки държавици. Ето за какво действително се бореше шовинистична Франция - което обаче не й попречи в действителност да превърне своя народ в ландскнехт на националното еврейство.

        Франция в действителност би постигнала своята цел, ако, както в началото на това в Париж, цялата борба се беше разиграла на немска територия. Да си представим само за миг, че кървавите сражения на световната война се разиграваха на Сома, не във Фландрия, не в Артоа, не край Варшава и Нижни-Новгород, Ковно, Рига и т.н., а се разиграваха в Германия в Рур, на Майн, на Елба, край Хановер, Лайпциг, Нюрнберг и т. н. - и тогава трябва да признаем, че в такъв случай раздробяването на Германия съвсем на би било изключено. Голям въпрос е, щеше ли да може нашата млада федерална държава в продължение на четири години и половина да издържа такова изпитание, което се оказа по силите на Франция с нейния единствен голям център - Париж и с нейната многовековна централизация. Че тази най-голяма борба на народите се разигра извън границите на нашето отечество, има безсмъртна заслуга нашата стара армия и в това е голямото щастие за цялото наше немско бъдеще. Твърдо съм убеден, че ако не беше така, то ние сега не бихме имали Германия, а бихме имали само купчинка отделни "немски държави". Често си мисля със замиращо сърце, че такава перспектива беше възможна. Само когато се замислиш до какво би могло да доведе всичко това, стигаш до извода, че кръвта на нашите паднали приятели и братя се е проляла все пак не съвсем напразно.

        Целта, към която се стремеше Франция с тази война, не се осъществи. През ноември 1918 г. Германия, наистина претърпя мълниеносно крушение. Но в момента, когато вътре в страната у нас се разигра катастрофа, немските армии все още стояха на територията на враждебните държави, прониквайки близо до техните жизнени центрове. Първата грижа на Франция в този момент беше не толкова пълното раздробяване на Германия, колкото въпросът за това как по-скоро да се освободи територията на Франция и Белгия от немските армии. Първата грижа на парижкото правителство след края на войната по такъв начин беше разоръжаването на германските армии и изпращането им колкото е възможно по-скоро в пределите на Германия. Едва на втори план френското правителство можеше да помисли как да постигне онези цели на войната, в името на които беше започната цялата борба. Но в последното отношение Франция беше до известна степен парализирана. Англия от своя гледна точка можеше и в този момент да смята, че напълно е постигнала своите военни цели, тъй като вече беше постигнала Германия да загуби своето колониално и търговско могъщество и да стане държава от втори ранг. Англия съвсем не беше заинтересувана да унищожи без остатък Германия като единна държава. Напротив, Англия не можеше да не иска в лицето на Германия на континента все пак да остане достатъчно силен съперник на Франция. Ето защо френското правителство трябваше чрез решителна политика в мирния период да се стреми към същите цели, които поставяше войната. Ето защо изявлението на Клемансо, че за него мирът е само продължение на войната, не беше празни приказки.

        Французите решиха, че им остава само един път: системно и неотклонно да разтърсват нашата държавна власт всеки път, когато им се удаде възможност. С постоянните изисквания за все по-окончателно разоръжаване на Германия от една страна и с грабителските икономически изисквания от друга, французите системно подкопават нашето държавно единство. Чувството за национална чест в Германия постепенно отмира и на този фон икономическият гнет и вечната мизерия могат да поведат към особено опасни политически последици. Ако такъв политически гнет и

икономически грабеж продължаваше 10-20 години, това неизбежно би погубило дори най-силния държавен организъм. И тъкмо по този път целта, която преследваше Франция чрез войната, тогава би била осъществена.

        През зимата на 1922/23 г. истинските намерения на Франция бяха вече докрай оголени. На Германия й оставаха две възможности: или нашият държавен организъм да се окаже толкова издръжлив, че зъбите на французите да се притъпят, или ние да се решим на активния повод, да превъоръжим нашия държавен кораб /което рано или късно е неизбежно/ и да ударим врага. Последният изход, разбира се, би означавал борба не на живот, а на смърт. Бихме могли да оцелеем само в случай, че ни се удадеше дотолкова да изолираме Франция, че тази втора война да бъде вече не война на Германия против целия останал свят, а защита на Германия от Франция, станала заплаха за целия свят.

        Така стои въпросът. И аз съм твърдо убеден, че рано или късно ще настъпи именно вторият случай. Никога няма да повярвам, че намеренията на Франция спрямо нас да се променят. Няма да повярвам, защото тези намерения в крайна сметка напълно съответстват на интересите за самосъхранение на френската нация. Ако самият аз бях французин и следователно величието на Франция ми беше толкова скъпо, колкото свято е сега за мен величието на Германия, аз, в края на краищата, бих постъпил така, както постъпва Клемансо. Франция постепенно губи своето народонаселение; Франция губи своите най-добри в расово отношение елементи. При такива обстоятелства измиращата френска нация може да запази своето значение на земята само в случай, че Франция успее да раздроби Германия. Френската външна политика може хиляди пъти да се променя, но в края на краищата по най-заобиколните пътища тя неизбежно ще стигне до същото: планът за раздробяване на Германия не може да не остава обект на най-страстните и заветни й стремежи. И ето, при такива обстоятелства според нас е съвсем неправилно да се мисли, че една чисто пасивна тактика, само колкото самите ние да издържим, при каквито и да било обстоятелства може задълго да бъде целесъобразна, щом като Франция активно и неотклонно продължава да прокарва своята линия. Докато разрешаваме вечния конфликт между Германия и Франция само под формата на отбрана, на практика той никога няма да бъде решен. Резултатът може да бъде само един: с всяко столетие Германия ще губи една след друга все по-нови и по-нови позиции. Вгледайте се в онези промени, които са претърпели нашите езикови граници от XII век, и ще се убедите колко е трудно да се разчита на успеха на тази ориентация, която ни е коствала вече такива огромни загуби.

        Необходимо е Германия напълно и докрай да разбере, че нейната жизнена воля не трябва да се ограничава само в пасивна отбрана. Необходимо е да се разбере, че ние трябва най-после да съберем всичките си сили за активна борба с Франция, за последен решителен бой. Необходимо е ние, немците, точно и ясно да формулираме великите крайни цели, към които ще се стремим в този бой. Само тогава ще можем да доведем действително работата до край и да прекратим вечната безплодна борба между нас и Франция, коствала ни толкова много жертви. Всичко това, разбира се, ако допуснем, че в унищожаването на Франция Германия вижда само средство, което впоследствие трябва да открие на нашия народ възможност да си завоюва нови територии на друго място. Днес имаме само 80 милиона немци в цяла Европа. Нашата външна политика ще може да се нарече правилна само в случай, че след няколко десетилетия на нашия континент ще живеят не по-малко от 250 милиона немци и то ще живеят не в теснота като фабрични кули, работещи за други държави, а като селяни и работници, взаимно допълващи се в творчески труд.

        През декември 1922 г. отношенията между Германия и Франция отново се изостриха в заплашителна степен. Франция реши да прибегне до нови чудовищни изнудвания, а затова й беше необходимо като залог да завладее още редица наши територии. Преди да направи поредния икономически грабеж, Франция имаше нужда да окаже върху нас нов политически натиск. За да нахлузят по-лесно нов ярем на "непокорния" немски народ, французите намериха за необходимо да завземат един от нашите най-важни нервни възли. Завземането на Рурския басейн имаше за задача не само окончателно да пречупи гръбнака на Германия в морално отношение, но и да създаде за нас такива стопански затруднения, които да ни подтикнат да приемем всякакви, дори и най-тежките задължения. Да превие или да пречупи гръбнака на Германия - такава задача си поставяше Франция. И какво? Германия отначало се преви, та с времето окончателно да се прекърши!

        В момента, когато французите завзеха Рурския басейн, съдбата всъщност пак протегна ръка на немския народ, откривайки ни известни възможности за възраждане. На пръв поглед завземането на Рурския басейн беше за нас огромно нещастие; но погледнато отблизо става ясно, че това събитие криеше в себе си многообещаваща възможност веднъж завинаги да се сложи край на всички страдания на немския народ.

        Завземането на Рурския басейн от Франция за пръв път действително доведе до вътрешно отчуждение между Англия и Франция. Това събитие предизвика недоволство не само в кръговете на британската дипломация, която винаги се е отнасяла към съюза с Франция със студена пресметливост, но и сред най-широките кръгове на английския народ. Стопанските кръгове на Англия бяха особено недоволни от това произшествие и не скриваха, че са извънредно разтревожени от новото, невероятно засилване на френските позиции на континента. Та нали благодарение на завземането на Рурския басейн Франция получаваше такава военна позиция в Европа, каквато нямаше преди и самата Германия. Нещо повече, Франция получаваше още благодарение на това такива могъщи икономически позиции, които почти й осигуряваха положение на монополист. Франция получаваше сега в свои ръце най-големите въглищни мини и железни рудници в цяла Европа. Това й придаваше огромно могъщество, тъй като всички знаеха, че за разлика от Германия, Франция е свикнала винаги да води активна външна политика. А що се отнася до военната доблест на французите, то в хода на световната война Франция пак напомни на целия свят, че не умее да се сl