Глава III

 

Размисли върху политиката през Виенския период

 

Днес съм убеден, че по правило - без да смятаме изключителните дарования -  човек трябва да започне участието си в политическия живот не по-рано от тридесетгодишна възраст. По-рано това не бива да се прави. В преобладаващото болшинство случаи едва на този етап човек си изработва така да се каже общата платформа, от чиито позиции може да определя отношението си към един или друг политически проблем. Едва след като си изработи основите на такъв мироглед и придобие твърда почва под краката си, той може повече или по-малко да изгради твърдата си позиция по злободневните въпроси. Едва тогава този повече или по-малко узрял човек има право да участва в политическото ръководство на обществото.

В противен случай съществува опасност на човек да му се наложи или да променя възгледите си по много съществени въпроси, или да си остане на старите позиции, въпреки че разумът и убеждението отдавна са против тях. В първия случай това е много неприятно за него, тъй като щом сам се колебае, той не може да очаква от привържениците си да му вярват безусловно, както преди. Такъв прелом в ръководителя поставя в безпомощно положение онези,които са го следвали и често ги кара да се срамуват от противника. А във втория случай става това, което се налага да наблюдаваме особено често сега: колкото повече ръководителят губи вяра в това, което казва, толкова по-безсъдържателна и банална става аргументацията му и толкова повече непридирчив е той в избора на средства. Колкото по-малко сега е готов да защитава откровенията си /човек не е склонен за онова, в което е престанал да вярва/, толкова по-настоятелен и чак безочлив е в предявяването на исканията си към своите привърженици. Накрая става така, че той загубва и последните качества на вожд и се превръща в обикновен "политикан", т.е присъединява се към онези, чиито единствен принцип е безпринципността, съчетана с грубо нахалство и изкуство безсрамно да лъже. А ако такъв все още продължава да ръководи цялото общество, то можете да бъдете предварително убедени, че за него политиката се е превърнала единствено в "героична" борба да задържи колкото се може по-дълго креслото. Той гледа на парламента като на дойна крава и за себе си, и за семейството си. Колкото повече тази "длъжност" се харесва на жена му и роднините му, толкова по-упорито ще отстоява мандата си. И той ще възприема всеки, който притежава здрав политически инстинкт, за свой личен враг. Във всяко нововъзникнало движение ще вижда възможното начало на собствения си край. Във всеки по-изявен човек - заплаха за личното си съществуване. По-надолу ще ми се наложи още по-подробно да говоря за тези парламентарни пиявици.

Разбира се, и на тридесетгодишния понататък в живота ще му се наложи на много неща да се учи, но за него това ще бъде само попълване на знанията в рамките на мирогледа, който вече си е изградил. Няма да му се наложи отново да се учи на основни принципни неща, а само ще трябва да попълва образованието си и привържениците му няма да изпитват тягостното чувство от осъзнатия факт, че досега ръководителят им ги е водил по неправилен път. Напротив, за всички очевидното и естествено израстване на ръководителя ще донесе удовлетворение на привържениците му, понеже усъвършенстването на образованието на ръководителя означава усъвършенстване на собственото им образование. В техните очи това може за бъде само доказателство за правилно изградени възгледи.

Ръководителят, който е принуден да се откаже от платформата си, тъй като се е убедил, че тя е неправилна, ще постъпи достойно, само ако успее или съумее да направи необходимите и задълбочени изводи. В този случай той трябва поне да се откаже от открита политическа дейност. Ако един път му се е случило да направи грешен ход по основни въпроси, той може да повтори това. В никакъв случай няма право да разчита вече на по-нататъшното си доверие на съотечествениците си, а още по-малко да го иска.

Колко малко днес се замислят за тези правила на елементарното възпитание, може да се съди по ниското равнище на онези негодници, които в наше време се чувстват призвани "да правят политика".

Много са поканените, малко са избраните.

На младини решително се въздържах да участвам в открита политическа дейност, въпреки че смятам, че се занимавах с политика повече от много други през този период. Само в тесен кръг се престрашавах да се изкажа по въпроси, които ме интересуваха и привличаха. Тези изказвания имаха своята хубава черта. Налагаше се не толкова да се учиш да "говориш", колкото да опознаеш обикновения събеседник, с неговите понякога безкрайно примитивни становища и възражения. В тези случаи продължавах да се самообразовам, без да губя време и да пропускам нито една възможност. Никъде другаде в Германия по това време не бяха тези възможности по-благоприятни, както във Виена.

Политическата мисъл по това време се сражаваше в придунавската монархия по-интензивно, отколкото в стара Германия, ако не смятаме отделните части на Прусия, Хамбург и крайбрежието на Северно море. Говорейки за Австрия, в дадения случай имам предвид онази част от великата държава на Хабсбургите, която по силата на немското си население е дала възможност да се създаде държава; става дума за онази част от населението, което единствено беше в състояние да изпълни с вътрешно съдържание политическия и културния живот на тази толкова изкуствена държавна формация за много столетия напред. Колкото повече време минаваше, толкова повече бъдещето на държавата и нейното съществуване зависеха именно от това немско ядро.

Ако старите наследствени провинции на Австрия представляваха сърцето но държавата, т.е. осигуряваха правилния приток на свежа кръв в жилите на културния и държавния живот на страната, то Виена беше едновременно и мозъка и духа на държавата.

Прекрасната външност на Виена беше достатъчна да царства над този конгломерат от народи. Чудесната красота на Виена караше поне за малко да се забрави остаряването на държавата като цяло.

В чужбина и особено в Германия познаваха само прелестната Виена. Заради нея се забравяше и кървавата борба между отделните националности вътре в хабсбургската монархия и гърчовете на цялата държава. Човек можеше да изпадне в тази заблуда много лесно, защото по това време Виена преживяваше връхната точка на разцвета си. Под ръководството на тогавашния наистина гениален бургмистър Виена отново се събуждаше за нов великолепен живот и се превръщаше в достойна резиденция на старото царство. Последният велик немски преселник, който беше колонизирал Изтока, не минаваше за така наречения общопризнат "държавен деец", а именно доктор Люзгер като бургмистър на "столицата и резиденцията" -Виена постигна огромни успехи в комуналната, стопанската и културна сфера. Чрез това той укрепи в невиждана степен сърцето на империята и благодарение на това стана много по-велик държавен деятел от всички тогавашни "дипломати" взети заедно.

Ако конгломератът от народности, наричан Австрия, в края на краищата все пак загина, това не говори срещу политическите качества на немската част от тази държава. Това е само неизбежен резултат от факта, че 10 милиона не могат прекалено дълго да управляват 50-милионна държава, съставена от различни нации, ако своевременно не се създадат съвсем определени предпоставки за това. Австрийският немец мислеше изключително мащабно. Той беше свикнал да живее в пределите на голяма държава и никога не губеше представата за задачите, които произтичат от това. Той беше единственият в тази държава, който мислеше не само в рамките на националната си провинция, но и в рамките на цялата държава. Даже в момента, когато вече го заплашваше съдбата да бъде откъснат от общото отечество, все още продължаваше да мисли и да се бори за позициите на немския народ, завоювани в тежка борба от неговите предци на изток. При това трябва да не се забравя, че силите му бяха разделени: по-добрата част от австрийските немци и с чувства, и с мисли никога не губеха връзки с общата родина, а само една част от австрийските немци цялостно принадлежаха на австрийската родина.

Общият кръгозор на австрийските немци винаги е бил относително широк. Икономическите им отношения обхващаха почти върху цялата многонационална империя. Почти всички действително крупни предприятия се намираха в ръцете на немци. Целият ръководен персонал от инженери и чиновници в преобладаващата си част бяха немци. В ръцете им се намираше и външната търговия, тъй като евреите, за които търговията беше стихия, не бяха успели да сложат ръка върху нея. В политическо отношение само немците обединяваха цялата империя. По време на военната си служба немските младежи се разпращаха във всички части на страната. Австро-немските новобранци наистина попадаха в немски полк, но същият този полк можеше спокойно да се окаже и в Херцеговина, и в Галиция, а не само във Виена. Офицерският корпус продължаваше да се състои изключително от немци, а висшето чиновничество - в преобладаващата си част от тях. Изкуството и науката също бяха представени главно от немци. Ако не смятаме културата в областта на модерното "изкуство", за което беше способен даже такъв народ като негрите, можеше смело да се каже, че носителите на истинското изкуство по това време в Австрия бяха само немци. Виена представляваше жив и непресъхващ извор за цялата Австро-Унгария от музиката до скулптурата, от изобразителното изкуство до архитектурата.

Най-сетне немците бяха носители и на цялата външна политика на монархията без да се има предвид една малка група унгарци.

И въпреки това всеки опит да се запази тази държава беше безуспешен. Липсваше най-съществената предпоставка. Австрийската многонационална държава разполагаше само с една възможност, за да преодолее центробежните сили на отделните нации. Държавата трябваше или да се изгради и управлява строго централизирано, или да престане да съществува.

В минути на прозрение до този извод достигаха също в "най-високите" сфери. Но след кратко време те забравяха за него или отлагаха практическата му реализация в живота под предлог, че е свързана с големи трудности. Всяка мисъл за изграждане на държава на повече или по-малко федеративен принцип неизбежно трябваше да претърпи крах поради липса на държавно ядро с явно преобладаваща роля. Към това трябва да се добави и фактът, че вътрешните предпоставки на австрийската държава бяха коренно различни от тези на германската империя по времето на Бисмарк. В Германия въпросът се е свеждал само до преодоляване на известни политически традиции, тъй като в културно отношение винаги е съществувала обща почва. Преди всичко е бил важен фактът, че германската държава е обединявала хора от една нация, ако не се смятат малкото чуждоземни отломки.

В Австрия обстоятелствата бяха коренно противоположни. Тук в отделните нации, ако не се смята унгарската, изобщо липсваха политическите спомени за собствено минало величие. Обаче тези спомени принадлежаха на твърде отдалечен период и времето ги беше почти окончателно заличило. От друга страна, когато националният принцип започна да играе голяма роля, в отделните части на австро-унгарската монархия започнаха да се формират националистически сили, които бяха трудно преодолими, защото в пределите на Австро-Унгария всъщност бяха започнали да се образуват национални държави. При това вътре в тези национални държави преобладаващата нация по силата на родството си с отделните национални отломки в Австрия вече имаше по-голяма притегателна сила за последните, отколкото за австрийските немци.

Вече дори Виена не можеше дълго време да се състезава в това отношение със столиците на провинциите.

Откакто Будапеща стана значителен център, за пръв път Виена имаше съперник, чиято задача беше не да укрепва монархията като цяло, а само една от нейните части. Скоро примера й последва Прага, после Лемберг, Лайбах. С издигането и превръщането на тези предишни провинциални градове в национални центрове на отделните провинции се създадоха условия за концентрация на самостоятелно културно развитие. Национално-политическите стремежи вече бяха получили солидна духовна база. Наближаваше моментът, когато движещата сила на отделните нации ще надделее над общите интереси на монархията. С това щеше да се реши и съдбата на Австрия.

След смъртта на Йосиф II тази посока на развитие явно се открои. Бързината на това развитие зависеше от редица фактори, едни от които бяха заложени в самата монархия, други пък бяха резултат от външната политика, която Австрия беше водила през различните периоди.

За да се започне и довърши борбата за единството на тази държава, трябваше да се води упорита и безпощадна политика на централизация. За това преди всичко беше необходимо да се въведе общ държавен език. С това щеше да се подчертае принципът на формалната принадлежност към единна държава, а административните органи щяха да получат онова техническо средство, без което изобщо не можеше да съществува единна държава. Само по този начин можеше да се създаде възможност училището да възпитава в чувство за държавно единство на държавата в продължение на дълъг период. Защото това не можеше да се постигне за 10 или 20 години. Нужни са столетия. Въпросите за колонизацията не ги решават бързината и натиска, а настойчивостта и дългия период.

От само себе си се разбира, че тук не само администрацията, но и цялото политическо ръководство би трябвало да са в строг синхрон.

Затова тогава за мен беше безкрайно поучително да разбера защо всичко това не се случи или, по-точно казано, защо не беше направено. Виновниците за разрухата на австро-унгарската империя са точно онези, които са виновни за този пропуск.

Старата Австрия повече от всяка друга държава зависеше от кръгозора на управниците си. Тук липсваше фундаменталната национална държава, която притежава силата на самосъхранение, дори тогава, когато ръководителите й съвсем не са на висота. Единната национална държава понякога изключително дълго време понася режима на лошо управление, без да загива от това. Често се случва в организма да няма и капчица живот, той вече е умрял или умира и изведнъж се оказва, че осъденият на смърт пак се надига и дава признаци на изключително устойчива жизненост.

Съвсем по-друг начин стоят нещата при държава, съставена от различни народности, в чиито жили не тече една и съща кръв, и още по-важно, над които не е вдигнат един общ юмрук. В случая слабото ръководство ще доведе държавата до летаргичен сън, или ще пробуди всички индивидуални инстинкти на нациите, съответстващи на тяхното естество и ще ги лиши от възможността да се развиват под егидата на една могъща воля. Тази опасност може да бъде неутрализирана само в резултат на общо възпитание, общи традиции, общи интереси, поддържани в течение на стотици години. Ето защо колкото по-млади са такива държавни формации, толкова повече те зависят от качествата на своите ръководители. Нещо повече, често те са непосредствен продукт на забележителни велики ръководители и герои на духа и често след смъртта на създателя си просто се разпадат. Ще минат векове и ще се окаже, че тази опасност все още не е преодоляна, а временно е приспана. И щом се прояви слабостта на ръководството, тя внезапно се пробужда и тогава вече не може да помогне нито силата на възпитанието, нито дълбоките традиции: над всичко това ще вземат връх центробежните сили на различните племена.

Най-голямата и, може би, трагична вина на хабсбургската династия е това, че тя не го осъзна. Един единствен щастливец сред тях освети съдбата с факела на бъдещето, но след това този факел изгасна и то завинаги.

Йосиф II, римският император на германската нация, с тревога забеляза, че неговият дом, издигнат в крайната точка на държавата, ще загине неизбежно в това вавилонско стълпотворение на народи ако не успее да поправи пропуснатото от предците му. С нечовешка енергия този "приятел на хората" започна борба срещу слабостите на миналото и в продължение на десетилетия се мъчеше да оправи онова, което е било стотици години занемарявано. Ако му бяха дадени поне 40 години и ако след него поне две поколения бяха продължили това дело, чудото сигурно щеше да стане. А на практика той имаше само 10 години. И, когато омаломощен физически и духовно, почина, заедно с него беше погребано и делото му. Приемниците му не се оказаха на висотата на мисията му нито в духовно отношение, нито по силата на волята си. Когато след време в Европа се появиха първите признаци на революционната буря, огънят започна бавно да се разпространява и в стара Австрия. И когато в Австрия избухна пожарът, оказа се, че той е предизвикан не толкова от социални, обществени и изобщо общополитически причини, колкото от национални фактори.

Ако във всички други страни революцията от 1848 г. е класова борба, в Австрия тя е началото на борбата на расите. Тогава австрийските немци веднага забравят или не разбират изобщо как е станал този пожар.Те посвещават силите си на революционните въстания и така сами си подписват смъртната присъда. Със собствените си усилия немците съдействат да се пробуди духът на западната демокрация,който за кратко време ги лишава от основите на съществуването им.

Била създадена представителна парламентарна система, без това да бъде предшествано от въвеждането на задължителен държавен език. С това било предопределено унищожаването на господстващото положение на немците в австрийската монархия. В този момент загинала и самата държава. Всичко, което последвало след това, било само историческо разпадане на държавата.

Наблюдението на това разпадане било не само поучително, но и потресаващо зрелище. Хиляди и хиляди форми приемала историческата съдба на тази държава. В това, че по-голямата част от човечеството останало сляпо за този процес и не забелязало, че разпадането е започнало, се проявила волята на боговете да бъде унищожена Австрия.

Няма да се впускам в подробности. Не е такава задачата на книгата ми. Ще се спра подробно само на събитията, които са общозначими за всички народи и държави и по такъв начин имат значение и за съвременността Точно тези кардинални събития ми помогнаха да заложа основите на политическото си мислене.

Сред учрежденията, които показаха съвсем нагледно процеса на разпадането на австрийската монархия - толкова нагледно, че дори не особено далновидният гражданин не можеше да не забележи това, трябва да се посочи преди всичко австрийския парламент или, както го наричаха в Австрия, Райхсрат.

Това учреждение беше взаимствано несъмнено от Англия страната на класическата "демокрация". Цялата тази спасителна система беше взаимствана от Лондон, като във Виена се стараеха да я копират изключително точно.

Английската двукамерна система беше копирана под формата на камарата на депутатите и камарата на съсловията. Но зданията на самите камари изглеждаха във Виена и в Лондон по различен начин. Когато Бари, архит