Глава II

Виенските години на учение и страдания

         По времето, когато умря майка ми, един от засягащите ме въпроси беше решен от съдбата.

        През последните месеци на болестта й заминах за Виена, за да положа изпит в Художествената академията. Носех със себе си голям свитък със собствени рисунки и бях напълно уверен, че изпитът ще бъде за мене шега. Защото още в специализираното училище минавах за най-добрия по рисуване в целия клас, а от тогава способностите ми по рисуване се бяха значително увеличили. Горд и щастлив, аз бях напълно уверен, че ще се справя лесно със задачата си.

        Само в редки минути ме навестяваха мисли, че талантът ми на художник понякога се потиска от таланта на чертожника, особено в архитектурната област. Все повече нарастваше интересът ми към строителното изкуство. Влияние в тази насока оказа и пътуването ми до Виена, което предприех за пръв път на шестнайсетгодишна възраст. Тогава заминах за столицата, за да разгледам художествената галерия на музея при двореца. А всъщност погледът ми се спря само на музея. Обикалях града от сутрин до вечер и се мъчех да видя колкото се може повече забележителности, но в края на краищата вниманието ми приковаваха почти само сградите. С часове стоях пред сградата на операта, с часове разглеждах сградата на парламента. Чудесните сгради по Ринга ми подействаха като приказка от "Хиляда и една нощ".

        Сега се оказах в прекрасната Виена за втори път. Изгарях от нетърпение да положа по-скоро изпита и същевременно бях преизпълнен от увереност, че резултатът ще бъде добър и това ме правеше горд. Бях толкова уверен в това, че когато обявиха, че не съм приет, това ми подейства като гръм от ясно небе. Когато отидох при ректора и го помолих да ми обясни причините, поради които не съм приет във факултета по изобразително изкуство на Художествената академията, той ми отговори, че представените от мен рисунки по категоричен начин доказвали, че от мен нямало да стане художник. От тези рисунки личало, че моите способности били в областта на архитектурата. Трябвало да се откажа да мисля за факултета по изобразително изкуство и да се насоча към архитектурния факултет. Ректорът особено се учуди, че досега изобщо не съм учил в строителен техникум.

        Съкрушен напуснах красивото здание на площад Шилер и за пръв път през краткия си живот изпаднах в дисхармония със себе си. Чутото току-що от устата на ректора за моите способности като мълния озари вътрешните ми противоречия, които и по-рано полусъзнателно усещах. Само че досега не можех да си дам ясна сметка защо и заради какво става това.

        След няколко дни напълно се убедих, че трябва да стана архитект. Пътят към това беше осеян с трудности. От упоритост бях пропуснал много време в специализираното училище и сега трябваше да плащам за това. За да попадна в архитектурния факултет на Художествената академия, трябваше отначало да мина през строителен техникум, а за да постъпя в него, трябваше да имам диплома за средно образование. Аз нямах нищо такова. Трезвите разсъждения доказваха, че желанието ми е неизпълнимо.

        Междувременно умря майка ми. Когато след смъртта й за трети път пристигнах във Виена - този път за дълго - пак бях във ведро настроение, беше се възобновила предишната ми решимост и вече окончателно бях определил целта си. Бях решил да стана архитект. Трябваше да преодолея всички препятствия, не можеше и дума да става за капитулация. Когато размишлявах пред очите ми беше примерът на покойния ми баща, който все пак беше успял да надрасне селското момче, обущарския чирак и да стигне до държавен чиновник. Аз чувствах по-сигурна почва под краката си и възможностите ми бяха по-големи. Това, което някога възприемах като жестокост на съдбата, сега трябваше да го призная за мъдрост на провидението. Богинята на нищетата ме сграбчи в желязната си схватка. Много пъти ми се струваше, че ей-сега ще ме сломи мизерията. А всъщност този период закали волята ми за борба и в края на краищата тази воля победи.

        Точно на този период от живота си дължа умението да бъда твърд и непреклонен. Сега благославям това време и заради това, че то ме изтръгна от празния удобен живот, че откъсна маминото синче от пухеното легло и го предаде в ръцете на майката-нищета, даде ми възможност да почувствам беднотията и мъката и ме запозна с онези, за които по-късно трябваше да се боря.

        През този период пред мен се откроиха две опасности, които по-рано не познавах и чието значение за съдбата на немския народ естествено не разбирах. Имам предвид марксизма и еврейството.

        Виена е град, който за мнозина е място за чудесни удоволствия и празници за преуспелите хора. За съжаление за мен тази Виена беше единствено жив спомен за най-печалния етап от живота ми.

        И досега този град поражда в мен тъжни спомени. Виена - в тази дума са се събрали за мен пет години на горест и лишения. Петте години, през които си изкарвах хляба от начало като общ работник, после като обикновен чертожник, буквално гладувах и изобщо не помня някога да съм бил сит. Гладът беше моят постоянен спътник, който никога не ме оставяше и честно споделяше с мен цялото си време. Този мой верен спътник участваше в покупката на всяка книга, а всяко посещение на опера оставяше моя приятел при мен за дълго време. С една дума всеки ден трябваше да водя борба с този безжалостен спътник. И въпреки това през този период от живота си аз се учих по-добре, отколкото когато и да е било. Освен заниманията ми по архитектура, освен редките посещения на опера, които можех да си позволя само за сметка на оскъдния обед, аз имах и друга радост, това бяха книгите. Тогава четях изключително много и при това задълбочено.Цялото свободно време, което ми оставаше след работа отиваше за тези занимания. През тези няколко години натрупах известен запас от знания, от които се ползвам и до днес.

        Нещо повече.През това време си изградих и известна представа за света и си изработих мироглед, който стана гранитния фундамент на сегашната ми борба. Към възгледите, които си изработих тогава, впоследствие ми се наложи да прибавя съвсем малко без да променям нищо от предишното.

        Напротив. Сега съм твърдо убеден, че всички творчески идеи се оформят в общи черти у човека още на младини, ако изобщо той е способен да мисли творчески. Сега различавам мъдростта на старите, която е резултат от солидна аргументация, предпазливост и опит от живота и гениалността на младите, който с щедра ръка дарява

човечеството с благотворни идеи и мисли, макар понякога и в неоформен вид. Младостта дава на човечеството строителния материал и плановете за бъдещето, от които мъдрата старост слага тухлите и строи зданието, понеже така наречената мъдрост на старите не задушава гениалността на младите.

***

        Животът, който до този момент водих в дома на родителите си, малко се отличаваше от обичайния. Живеех не бедно и пред мен не стояха никакви социални проблеми. Заобикалящите ме връстници принадлежаха към кръговете на дребната буржоазия, т.е. към онези, които имат незначителен досег с работници на физическия труд. Тъй като това на пръв поглед е странно, пропастта между тези слоеве на дребната буржоазия, икономическото състояние на които далеч не е блестящо, и работниците на физическия труд често е много по-дълбока, отколкото я мислят. Причината - налага се така да се изразим - за враждата е опасението на тези обществени слоеве, - те неотдавна малко се покачиха над равнището на работниците на физическия труд - да не се върнат пак към старото си положение, към живота на малко уважаваното работническо съсловие или даже да бъдат отново причислени към тях. Към това у много се добавят тежките спомени от нечувана културна изостаналост на нисшите класи, чудовищна грубиянщина в обръщенията един към друг. Неотдавна завоюваното положение на дребния буржоа, само по себе си не кой знае колко високо, принуждава хората да треперят пред опасността отново да слязат с едно стъпало по-долу и прави недопустима самата мисъл за това.

        От тук често се получава, че по-високо поставените хора се отнасят към най-нисшите слоеве с много по-малко предразсъдъци, отколкото доскорошните "парвенютата".Понеже парвеню в известен смисъл е всеки, който със своята собствена енергия е влязъл и се е издигнал в обществото.Тази, често, тежка борба задушава всяко чувство на съжаление. Отчаяната борба за оцеляване, която ти току-що водеше сам, често убива в теб каквото и да е състрадание към този, на когото не му се отдава да влезе в обществото и да стане човек.Лично към мен в това отношение съдбата беше милостива. Хвърляйки ме във водовъртежа на нищетата и неосигуреността, през която моят баща е преминал по негово време и след това е станал човек, животът сне от очите ми превръзката на ограниченото малобуржоазно възпитание. Едва сега се научих да разбирам хората, да различавам външната животинска грубост от вътрешната същност на човека.

        Вече в началото на XX век Виена принадлежеше към един от градовете на огромно социално неравенство.Набиващата се в очите разкош, от една страна, и отблъскващата нищета - от друга. В центъра на града и в неговите вътрешни квартали с особена отчетливост можеше да се усети пулса на петдесет и два милионната страна с цялото съмнително очарование на тази многонационална държава. Дворът с неговата ослепителна красота примамваше като магнит богатите и интелигенцията. Към това трябва да се прибави и силният централизъм, на който е била основана цялата хабсбургска монархия.

        Само благодарение на този централизъм можеше да се задържи цялата тази между национална маса. В резултат на това - необичайна концентрация на цялата висша администрация в резиденцията на държавата - Виена.

Не толкова в политически и духовен, колкото в икономически смисъл, Виена беше центърът на придунавската монархия. На армията от висши офицери, държавни чиновници, художници и учени се противопоставяше още по-голямата армия от работници; на несметното богатство на аристокрацията и търговците се противопоставяше чудовищната немотия. Пред двореца на Ринг по всяка време можеше да се видят хиляди бродещи безработни. На две крачки от триумфалната арка в прахоляка и мръсотията на каналите се търкаляха стотици и хиляди бездомни.

        Едва ли имаше друго немско градче по това време, в което можеше с голям успех да се изучат социалните проблеми. Само не трябва да се залъгваме. Това "изучаване" е невъзможно отгоре надолу. Който сам не е бил в хватката на задушаващата нищета, той никога няма да разбере какво означава този ад. Ако изучаваш социалните проблеми отгоре надолу, няма да се получи нищо освен празни приказки и псевдосантименталности, а едното и другото само вредят. Първото, защото не позволява да достигнеш до ядрото на проблема, а второто, защото преминава мимоходом през него. Честно да си кажа, не знам кое е по-лошото: пълното невнимание към социалната нужда, което е типично за мнозинството щастливци и за много от тези, които печелят достатъчно, за да живеят нормално;или пренебрежителното и заедно с това в голяма степен нетактично снизхождение към по-малкия брат, характерно за много от господата от мъжки и женски пол, за които съчувствието към "народа" е своего рода мода. Тези хора грешат много повече, отколкото могат да си представят даже при пълното им отсъствие на такт. Не е чудно, че резултатът на това общуване с "по-малкия брат" е напълно незначителен, а често направо отрицателен. Когато народът на такова обръщение отговаря с искреното чувство на възмущение, тогава тези добри господа винаги го възприемат като доказателство за неблагодарността на народа.

        Че обществената дейност няма нищо общо с това и че тя не трябва преди всичко да разчита на каквато и да е благодарност, тъй като задачата й не е да разпределя милостиня, а да защитава правата, подобни разсъждения на споменатите господа не им идват наум.

        Съдбата ме предпази от такъв род на "разрешаване" на социалния въпрос. Надянала ми хомота на нищетата, съдбата ме подканяше не толкова да "изучавам" социалните проблеми, колкото сам да ги изпробвам на себе си. Ако заекът е преживял успешно вивисекцията, то това е негова собствена заслуга.

        Опитвайки се да изложа на листа онова, което преживях тогава, аз отсега знам, че за пълнота на изложението не може и да става дума. Работата е в това да опиша най-потресаващата впечатления и да запиша онези важни поуки, които си взех от този период на моя живот.

***

        Не ми беше трудно да си намеря работа, тъй като се налагаше да се работи като общ работник, а понякога и като надничар. По този начин си припечелвах комат хляб.

И при това често си мислех: трябва да погледна от страната на хората, които, изтупвайки от краката си праха на стара Европа, се устремяват към Новия свят и там в новата родина си припечелват хляба, с каквато и да е работа. Разделяйки се с всички предразсъдъци за съсловната и професионална чест, освобождавайки се от всички традиции, те печелят средства за изхранването си там и така, където и както е възможно. Те са напълно прави, че няма работа, която да е позорна за човека. За това и аз реших да стъпя здраво на създалата се за мен почва да успея на всяка цена.

Много скоро се убедих и в това, че винаги и навсякъде може да се намери някаква работа, но и че винаги и навсякъде тя може лесно да се загуби. Именно несигурните доходи се превърнаха за мен в най-трудната част от живота ми."Квалифицираният" работник се изхвърля на улицата не толкова често като обикновения, но и той съвсем не е предпазен от тази участ. Ако той работи, защото е назначен някъде, то често става жертва на локаут или безработица поради участие в стачка.В случая липсата на постоянни доходи сурово си отмъщава на цялата икономика.

        Селското момче, преселило си в града привлечено от по-лекия труд, по-краткия работен ден и други съблазни на града, привикнало към по-сигурна работа, захвърля работата си само в случай, че има сигурност да получи друга. Бедността сред селскостопанските работници е огромна, затова продължителната безработица сред тях е по-малко вероятна. Погрешно е да се мисли, че, дошлото в големия град селско момче, е по рождение направено от по-лош материал, отколкото онова, което е пуснало корени в селото. Напротив, практиката показва, че преселилите се в града селски елементи в повечето случаи са изключително здрави и енергични натури. Към тези "емигранти" се отнасят не само емигриращите отвъд океана в Америка, но и онези младежи, които решават да напуснат селото си и да отидат да търсят щастие в големия град. Те също поемат голям риск. Повечето от тези селски момчета пристигат в големия град с някакви пари в джоба. Затова не им се налага да треперят за себе си ако за нещастие не си намерят работа веднага. По-лошо става, ако намерят работа и бързо я загубят. Нова работа се намира трудно, ако не е и невъзможно, през зимата. Няколко седмици ще изтрае. Ще получи социална помощ за безработица от касата на своя профсъюз и още ще изтърпи. Но когато изхарчи последния грош и касата престане да му плаща помощ поради прекалената продължителност на безработицата му, изпада в мизерия. Сега той трябва да скита по улиците с празен стомах, да залага и продава последните си вещи, дрехите му овехтяват и той започва все повече и повече да се отпуска физически, а след това и духовно. Ако остане и без покрив /а това през зимата се случва много често/, положението му става направо бедствено. Накрая, той пак ще намери някаква работа, но играта ще се повтори от начало. Нещастието ще го сполети за втори път и пак по същия начин. Третия път ударът на съдбата ще бъде още по-силен. Постепенно той ще се научи да се отнася към несигурното си положение все по-безразлично. Повторението на всичко това ще му изработи навик.

        Благодарение на всичко това енергичният и трудолюбив момък постепенно променя цялостно облика си. От трудещ се той се превръща в обикновен инструмент на онези, които започват да го използват за ниските си и користни цели. Толкова често му се е налагало да бъде безработен без да има вина за това, че той започва да мисли така: месец повече или по-малко - няма значение. В края на краищата той започва да се отнася индиферентно не само към въпросите на своите доходи и съществуване, но и към въпросите, свързани с рушенето на държавните, обществените и общо културните ценности. Вече нищо не му струва да участва в стачки, но нищо не му струва и да се отнася към тях индиферентно.

        Този процес имах възможност да наблюдавам със собствените си очи при хиляди случаи. Колкото повече наблюдавах тази игра, толкова повече растеше отвращението ми към милионния град, който отначало алчно привлича към себе си хората, за да ги отблъсне после жестоко и да ги унищожи.

        Когато тези хора идват в града, тях като че с охота ги причисляват към населението на столицата, но останат ли там по-дълго, градът престава да се интересува от тях.

        Мен също ме поочука животът в този световен град и трябваше да изпитам върху гърба си достатъчно материални и морални удари на съдбата. Още в едно се убедих тук: бързите преходи от заетост към безработица и обратно и свързаните с това вечни неравновесия в малкия ти бюджет, разрушават чувството на пестеливост и изобщо те лишават от желание рационално да устроиш живота си. Човек постепенно привиква в добрите времена да живее охолно, а в лошите - да гладува. Гладът приучава човека, щом му попаднат някакви пари, да ги изхарчи съвсем неразумно, и така той губи способността да се самоограничава. Достатъчно е да получи някаква си работа и да спечели някакви парици и веднага по най-лекомислен начин ги прахосва. Това изключва всякаква възможност да разпредели скромния си бюджет дори и за една седмица. Спечелените пари отначало стигат за петте дни от седмицата, после само за три и накрая става така, че седмичната си надница пропилява за един ден.

        А често вкъщи го чакат жена и деца. Понякога и тях ги въвличат в този ненормален живот, особено ако мъжът се отнася към тях добре и дори посвоему ги обича. Тогава всички те заедно за един, два или три дни прахосват цялата надница за седмицата. Докато има пари, те ядат и пият, а после останалата част от седмицата гладуват заедно.

        През втората част от седмицата жената обикаля съседите, за да заеме малко пари, задлъжнява на бака